Продължих. Пресякох от другата страна на улицата.
— Лъжеш! — изкрещя той. — Работиш. Имаш работа!
Няколко дни по-късно започнах да търся.
4
Той седеше зад бюрото и имаше слухов апарат, жичката се спускаше покрай лицето му и изчезваше в ризата, където криеше батерията. Кабинетът бе тъмен и удобен. Той беше облечен в износен кафяв костюм, смачкана бяла риза и вратовръзка, разнищена по краищата. Казваше се Хийдърклиф.
Прочетох обявата в местния вестник, а мястото беше близо до стаята ми.
„Търсим амбициозен млад мъж, загрижен за своето бъдеще. Не е нужно да е специалист. Започва се от службата за доставка, с възможности за повишение.“
Чаках отвън заедно с пет-шест млади мъже, които се опитваха да изглеждат амбициозни. Бяхме попълнили формулярите за работа и сега чакахме. Аз бях последен.
— Господин Чинаски, какво ви накара да напуснете железопътния парк?
— Ами, според мен железниците нямат бъдеще.
— Имат добри профсъюзи, медицинско осигуряване, пенсионен отдел.
— На моята възраст пенсионният отдел би могъл да се приеме за излишен.
— Защо дойдохте в Ню Орлиънс?
— В Лос Анджелис имах прекалено много приятели — приятели, които усещах, че пречат на кариерата ми. Исках да отида някъде, където мога да се концентрирам необезпокояван.
— Как можем да сме сигурни, че ще останете при нас известно време?
— Може и да не остана.
— Защо?
— Във вашата реклама пише, че тук има бъдеще за един амбициозен мъж. Ако няма бъдеще, аз ще напусна.
— Защо не сте се обръснали? Да не би да сте изгубили бас?
— Не още.
— Как така не още?
— Ами хванах се на бас с хазяина ми, че ще си намеря работа за един ден, дори и с тази брада.
— Добре. Ще ви уведомим за резултата.
— Нямам телефон.
— Няма проблеми, господин Чинаски.
Тръгнах си и се върнах в стаята си.