— Стига. — Той отмести стола си назад и остави ножа и вилицата.

— Все някой трябваше да го каже.

— Не, не трябва.

— Говорили сме и преди. Минаха години.

— Не ме интересува колко години са минали.

Тя сведе поглед към чинията си.

— Изпий си виното.

— Ще го изпия, когато аз реша!

Но все пак взе чашата си.

— Благодаря — добави той и отпи.

Настъпи дълго мълчание.

— Още колко ще продължи това? — най-сетне попита тя.

— Пак ли започваш?

— Не исках да го започвам. Просто извадих стълбата и наех човека.

— Просто не мислиш, това е всичко.

— Просто напоследък не спиш добре — каза тя. — Помислих си, че ако… е, исках да намеря начин да ти помогна да се отпуснеш. Не е чак толкова лошо, нали? Изтощен си.

— Нима? — Но усети коленете си и кимна. — Да. Така е.

— Сякаш очакваш нещо — добави тя. — Но какво?

— Де да знаех. — Той вдигна вилицата си, но не набоде нищо. — Просто последните две нощи се ослушвах.

— За какво?

— За нещо. Сигурно съм лежал с часове и просто се ослушвах. Чаках. Но нямаше нищо.

— Яж. Изгладнял си.

— Да, но за какво?

— Допий си виното.

Когато дойде време за лягане, тя му каза:

— Опитай се да поспиш.

— Не мога да се опитам да поспя, ще се случи.

— Все пак опитай. Тревожа се. — Тя го целуна по бузата и тръгна към спалнята.

— Ей сега идвам — каза той.

Чу как часовникът на университета в другия край на града удари полунощ, след това един и после два часа. Седеше със затворени очи, с недочетената книга в скута и с втора бутилка вино на масичката до него. Чакаше. Вятърът навън се усили.

Накрая, когато далечният часовник отмери три часа, стана, излезе навън и отвори гаража. Застана там за миг, загледан в баскетболната топка. Не я изнесе навън. Просто я остави да лежи на циментовия под.

Ако оставеше вратата на гаража отворена, може би щеше да стане.