И Саймън Крос написа още дванадесет разказа, които полетяха направо от пишещата му машина към печатницата и славата.

Саймън Крос. Саймън Крос. Саймън Крос.

А аз бях неговият почетен баща, въображаем откривател и завистлив, но прощаващ приятел.

Саймън Крос.

След това дойде Корея.

Стоеше на предната веранда в чисто бял като сол моряшки костюм, с лице, все още не познало бръснача, с изгорели от слънцето бузи, с очи, поглъщащи целия свят, и с последния си разказ в ръце.

— Да се върнеш, скъпо момче — казах аз.

— Не съм момче.

— Нима? Вечно божие дете, блестящо ярко! Остани жив. Не ставай прекалено знаменит.

— Няма. — Той ме прегърна и изчезна.

Саймън Крос. Саймън Крос.

Войната свърши, годините се тътреха една след друга, а той изчезна. Прекарал десет години тук, тридесет там — за моето блудно гениално дете се носеха само слухове. Някой твърдеше, че се е установил в Испания, оженил се за кастеланка и станал майстор-стрелец на гълъби. Други се кълняха, че го били виждали в Мароко или Маракеш. Минаваш още едно бързо десетилетие и спираш през деветдесет и осма с Машината за пътуване, ненужно стояща в твоята таванска стая, цялото Време е събрано в ръцете ти, жадните за автограф почитатели се притискат към теб, и изведнъж тишината на цели четиридесет години внезапно се пропуква. Какво?!

Саймън Крос. Саймън Крос.

— Проклет да си! — изревах аз.

Старецът се дръпна уплашено и прикри лицето си с ръце.

— Проклет да си! — изкрещях. — Къде беше? Какво си направил със себе си? Господи, каква загуба! Виж се само! Я се изправи! Ти ли си онзи, за когото се представяш?

— Аз…

— Млъквай! Господи, ти, безчувствено чудовище, какво си направил с онзи чудесен младеж?

— Какъв чудесен младеж? — избърбори старецът.

— Ти. Ти. Ти беше геният. Целият свят беше в краката ти. Пишеше какви ли не дивотии и всичко беше идеално! Светът беше твоята мида. Ти правеше бисери. Господи, знаеш ли какво си направил?