— Значи нещата си остават така — каза единият от възрастните мъже на арабски, но по изговора го сметнах за персиец. — За съжаление вече не ни остава друго средство. Ако и то не даде резултат, преустановяваме разследванията и се връщаме в гарнизоните си.

— Опазил Бог! — въздъхна собственикът на дъскорезницата и сключи ръце.

— Тогава наистина вече няма да ни остава нищо друго — потвърди другият възрастен мъж, който безусловно беше турчин. — Признаваме, че тези трима души са във висша степен подозрителни, но не можем да докажем нищо против тях. Митницата вече не носи нищо, а пък знаем, че значителни количества стока минават в двете посоки тъкмо тук през Джан. Надявахме се на теб. Нали живееш тук и познаваш обстановката. Твърдеше, че баща ти и бащата на твоята жена били невинни наказани. Значи имаш всички причини да ни помогнеш да докажем какви маскари са тези тримата. Но какво открихме досега?

— Нищо, нищичко! — отговори персиецът бързо. — Само едно стана ясно, а именно че двамата Ахмед ага си приписват полковнишки, а двамата Селим ага лейтенантски чин, макар на никой да не е минало през ума да ги повишава. Ахмедовците и до днес са си лейтенанти, а Селимовците обикновени войници. Но това не ни дава основание да ги накажем. Те просто ще кажат, че това е майтап, или че са сметнали тази заблуда необходима заради контрабандистите, за да направят впечатление на престъпниците и им вдъхнат страх. В своите доклади те никога не са се представяли за нещо по-високо от това, което са, и ето защо за тези самозвани чинове пред народа може най-много да последва мъмрене. Толкова повече че те никога не са носили униформа, да не говорим тази на чин, какъвто не притежават. Тези трима мъже са или издъно честни хора, или толкова печени мошеници, че не можем да получим и най-малкото оръжие срещу тях. Въпреки твоята помощ и въпреки че от две седмици живеем при тях и така зорко ги наблюдаваме, че сигурно нищо не ни се е изплъзнало, не постигнахме нищо. Заръчаният от мен в Техеран пратеник ще пристигне след четири дни…