Когато се прибрахме, видях турския Ахмед ага да слиза от баира, за да си изяде вечерята при Абдахн ефенди. Четиримата аги не бяха сеймени и имаха навика да се хранят при шишкавия си приятел. Като ме видя, «маралаят» ме поздрави още отдалеч. Това ме застави да спра и предам пушката си на Халеф с молбата да я занесе заедно с неговата горе при нас. Извървях към полковника късото разстояние, което ни делеше. Той се поклони вежливо, подаде ми ръка и попита с доброжелателна усмивка:

— Вече тук? Време е за храна. Ще ядете ли с Хаджи Халеф Омар заедно с нас?

— Разбира се!

— Това ме радва. Бързо го обикнах, а и той мен също. А и няма нищо чудно, защото знаеш, че съм душа — човек и правя всичко, което прочета в очите на хората. Твоето сърце също скоро ще ми принадлежи. Хайде ела!

Закрачи към вратата на къщата. Но ето че от другата страна се разнесе глас. Видях да приближава персийският Ахмед ага. Той също ме поздрави още отдалеч и аз тръгнах към него. Той се поклони дълбоко, стисна ми ръката и заговори:

— Изключително много се радвам, че се прибирате за храна. Нали ще ядете с нас? Ако е така, позволи ми да седна до теб! Аз бързо те обикнах, понеже съм наистина душа — човек, както навярно вече си забелязал. Ако успея и аз да намеря симпатии при теб, ще бъда много щастлив!

В този момент Халеф дойде от горе. Влязохме в същата стая, в която вече бяхме били. Абдахн ефенди вече се бе заел с яденето.

Поздравихме го и се настанихме при него. Ядене имаше достатъчно: месо, ориз, зеленчуци и курабии. Когато Халеф помоли за вода, тримата се спогледаха въпросително, след което дебелият се осведоми:

— Само вода ли пиете?

— Не, а всичко, което не е отровно — ухили се Халеф.