— В такъв случай ще ни сметнат за приятел на престъпната банда. Ще влезем ли пак?

— Не. Ще отидем да спим. Хайде!

Отправихме се към задната страна на къщата и се качихме по стълбите на равния покрив, за да потърсим жилището си. Двамата хазяйстващи над нас мъже сигурно ни чуха да идваме. Да ни видят, не можеха, тъй като нощта бе тъмна като в рог. Без да палим малката лампа със сусамово масло, си легнахме да почиваме и скоро задрямахме. Но сънят не продължи и четвърт час и бяхме събудени. Сега запалихме светлина и видяхме милите животинки да изпъплят от всички цепнатини и пролуки на дървенията и да падат върху нас. Как двамата мъже над нас съумяваха да издържат на тези пълчища паразити, ми беше необяснимо.

Ударихме на бяг. На покрива, възможно по-далеч от стаите ни, си нагласихме с помощта на собствените си одеяла една що-годе добра постеля, която обещаваше по-дълга почивка. Но и тук бяхме обезпокоени, макар и не по толкова отвратителен начин. Едва се бяхме устроили и лежахме тихо, очаквайки дрямката, когато чухме под нас висок глас. Звучеше толкова близо, сякаш говорещият държеше устата си до тавана. Изглеждаше много възбуден. Чувахме го добре, различавахме даже отделните думи, но не бе възможно да ги разбираме. Идваше от определено място между Халеф и мен. Заопипвахме едновременно нататък. Имаше дупка с диаметър приблизително колкото обикновена тръба за печка. Беше затъпкана с парцали, изравнени после с крак.

— Знаеш ли, ефенди, къде сме? — попита Халеф тихо. — Аз мисля, че лежим точно над стаята, в която седяхме!

Прав беше. В тази стая имаше огнище, или по-точно един оджак, наравно със земята. Не беше изграден. Две издадени подпори заформяха нещо като ниша и димът се отвеждаше между тях. А горе през покрива минаваше кръгла дупка, в която през зимата сигурно вкарваха тръба, за да служи като комин, Сега, в началото на лятото, когато пещта не се пали, я бяха извадили.