— Хубавичко ще опознае той палячото! — закани се той. — Направи ли ти впечатление, че наричат двамата офицери «двете души»?

— Да. Заради постоянния им израз!

— И че тлъстакът сега вече също знае за «Отче наш»?

— За мен това е най-важното! Това е Божи промисъл! Това е встъпление към изпълнението на второто условие. То ще действа и работи в него, докато из един път се пръсне. Е, а сега нека и ние опитаме да поспим! Лека нощ, Халеф!

Сънят дълго не искаше да ни споходи. Халеф имаше още куп въпроси и за малко да забравим да затъпчем дупката на оджака. Най-сетне дрямката все пак дойде и не си тръгна, докато слънцето не изгря. Изкъпахме се в потока, изпихме си сутрешното кафе, погрижихме се за провизии, взехме си пушките и пристъпихме към своята дневна работа. Дебелият още спеше. Щеше да приеме, че сме излезли на лов, но в действителност ние се качихме при Ахмед ага, мъжа с птичето лице.

Керванският път се протегляше в няколко завоя към височината и беше обрамчен от двете страни с храсти. След първия завой спряхме зад тези храсти да погледнем назад. Действително! Доносникът, когото снощи бях подслушал с ефендито, ни следваше. Беше ни дебнал.

— Кой може да е той? — попита Халеф.

— Ще научим от турския Ахмед ага, който ще го види да минава — отвърнах аз.

Побързахме нататък, за да не забележи шпионинът, че сме го прозрели. Не си струва да описвам постройките на турската митница. Достатъчно е да кажа, че началникът беше вече буден и ни бе видял още отдалеч. Излезе да ни посрещне. Едва бе станало това и се появи и шпионинът. Бях предположил, че ще мине край нас, правейки се на безразличен. Но за мое удивление той не го стори, а като ни видя, тръгна право към нас. Ахмед ага махна към него:

— Там идва моят баш чауш

— Ти си сайбията, твоя да бъде волята ти. Значи и той е военен?

— Всъщност не. Местен човек е. Аз набирам командата си не от военни, а от околността. Така е по-изгодно. Влезте! Дано ви хареса при мен!