Бяхме сметнати за знатни хора, оценявайки ни по конете, които бяха от най-чиста арабска раса и с онази скъпоценна сбруя, която в Персия бива наричана решма. В стаята седяха петима души — трима по-възрастни и двама млади. Единият от възрастните беше чудовищно дебел. Беше се наместил на явно специално приготвено за него солидно място. Да седне по ориенталски, не би могъл да се осмели, понеже после нямаше да му е възможно да се изправи. Като го съгледа, Халеф ми каза тихо:

— Машаллах

Този мъж беше Абдахи ефенди, съдържателят. Бузите му се издаваха като две полукълба, а очичките му почти се губеха в обгръщащата ги тлъстина. Устата едва се движеше, а мустакът крееше излишен и задушен под буцата говежда лой, наречена нос. Но чертата на добродушие, свойствена обикновено за пълните хора, липсваше на това лице. Очите бяха кривогледи, а когато «ефендито» говореше, гласът му имаше високомерен, безцеремонен тембър. Когато влязохме в стаята, той ядеше. Както скоро забелязах, това бе любимото му занимание.

Единият от другите двама възрастни имаше длъгнесто и тясно птиче, а другият — късо и много широко булдогско лице, но и двете с чисто ориенталски черти и обгърнати от дълги, гъсти бради.

Двамата по-млади мъже си приличаха. Единият се подхилкваше постоянно като лисица, а другият седеше, вървеше и стоеше все приведен като някоя невестулка, промъкваща се към курника.

Не бяха привлекателни тези хора, но необикновено странни. Още от пръв поглед човек чувстваше, че не може да се свърже с тях, освен ако не пожелае да му се случи нещо повече или по-малко неприятно. По стар ориенталски обичай ефендито ми каза, че той е съдържателят, и ми назова имената и професията на другите четирима мъже. Те се титулуваха помежду си «ага», което означава нещо като «господин» и винаги се поставя след името. Тези четирима души имаха само две имена. Двамата по-възрастни се казваха Ахмед ага, а двамата по-млади — Селим ага.