
Той измъкна от джоба един подвързан по готически образец сувенир, отвори го и извади един от многобройните листове, които съдържаше.
— Ще бъде ли достатъчно едно свидетелство на великия Монтен, Ваше величество?
— Напълно. Дайте листа на маркизата!
Графът се подчини на повелята, а госпожа Дьо Помпадур прочете редовете на философа, смятан по онова време за ненадминат:
«II n’est homme de bien qui mette a l’ecamen des lois toutes ses actions et pensees, qui ne soit pendable six fois en sa vie] voire tel qu’il serait dommage et tres injuste de punir.
A son ami, le comte de Saint-Germain.
M. Eyquem de Montaigne.»
Удивеният монарх посегна към бележката и се убеди, че Монтен я е написал със собствената си ръка през 1580 година.
— Забележително, във висша степен забележително, графе! — извика той и също господин Дьо Гонту, херцог Дьо Бранка и абат Бернис, които бяха пристъпили по-близо, не съумяха да сдържат удивлението си. — Виждам, че не страдате от липса на скъпоценни камъни. В състояние ли сте от малки диаманти да правите големи?
— Който умее това, сир, със сигурност ще бъде сдържан по отношение на своето изкуство — отговори графът уклончиво. — Преди да добие право да говори за тези неща, човек трябва да накара перлите да растат.
— Това за вас възможно ли е?
— Да. Аз им придавам петкратна, та дори десетократна големина и същевременно най-голяма чистота.
— Чували ли сте, че има диаманти с петна?
По одухотвореното лице на графа плъзна тънка, почти снизходителна усмивка.
— Аз често съм имал такива. Петната почти винаги могат да бъдат отстранени.
— Как, вие наистина сте открили тайната, към чието разбулване практиката досега напразно се е домогвала?
— Премахването не е трудно, сир. Ако не се е удавало на други, вината не е в изкуството и практиката, а в майстора.
