И някъде много отдалеч се чу плясък и ромон, звуци, каквито издава течност в каменен канал. Отначало течеше бавно, после все по-бързо и по-бързо, надолу към южните земи, под горещите лъчи на слънцето.

— Тук е! Всеки момент ще пристигне. Чуйте! — казваха хората и вдигаха чаши във въздуха.

Течността потече от улеите в земята, от отворените пасти на водоливниците в каменните бани, в чашите, в полята. Нивите се напоиха. Хората се къпеха. По градчета и поля се чуваха песни.

— Но, мамо! — Едно дете вдигна чашата си и я разклати, течността се завъртя лениво. — Това не е вода!

— Ш-ш-ш! — сгълча го майка му.

— Червена е — рече детето. — И гъста.

— Взимай сапуна, измий се, не задавай въпроси, млъквай — нареди майката. — Бързай на нивата, отвори шлюзовете, засаждай ориза!

На полето един баща се смееше с двамата си синове.

— Ако продължава така, очаква ни чудесен живот. Пълни хамбари и чисти тела.

— Не се безпокой — отвърнаха синовете. — Президентът праща на Север посланик, който да се погрижи разногласията да продължат.

— Кой знае, може пък да е петдесетгодишна война!

Пееха и се смееха.

А вечерта всички легнаха щастливи, слушаха бълбукането на Акведукта, пълно и богато като река, устремила се през земята им към утрото.