Когато отминахме шатрата, Крюгер Бей ме сръга в ребрата с дръжката на камшика си и попита:

— Вий видяхте я?

— Кого?

— Ами туй момиче. Как харесва ви?

— Много е хубава.

— Нали? Туй е тя, задето съм говорил ви преди.

— Поздравявам ви!

— О, моля! Таз’ работа е по-иначе, отколкото си мисли. Всъщност хич нямам право я купува, и тогаз ще съм принуден да я женя за мен.

— За да увеличите харема си, нали?

— Не и нивга.

— Тогава все още не разбирам, защо ще я купувате, или даже ще се жените за нея.

— Ще възнамеря да ви обясня. Ще я женя за мен не заради мен, а за бей на Тунис, Мохамад ас Садок. Щото тя не чернокожа, тя не бива се продава, а кой иска има нея, трябва ожени. Затуй женя за нея, а после веднага изготви документ за развод.

— А-а, тъй значи! И кога ще е сватбата?

— Още таз’ вечер или следващ ден в ранни зори. Пратеник вече тръгнал за доведе молла, мохамедански свещеник, как Вий може би склонен да знайте. Щом тоз’ молла още днес дойде, тогаз веднага ще венчавка, а после пак той начаса разведе от нея. След туй тя мой собственост, ала не жена, и аз тогаз с почит подари на бей.

Не можахме да продължим този странен разговор, понеже стигнахме до една голяма шатра, където ни очакваше шейхът. Тя бе украсена далеч по-богато от другите шатри. Няколко копия бяха забити в земята пред входа и на тях бяха окачени лъкове, колчани със стрели и щитове като знак, че там бе жилището на повелителя на новия лагер. В същия момент шейхът пристъпи до моя кон, хвана юздите му и каза: