Бях посетил турския векил в Кбили, за да потърся от него правосъдие за престъплението, извършено от Хамд ал Амазат в Шота, и същевременно да поискам обезщетение за загубата на нашите животни, които потънаха в бездънното солено езеро.

Читателите вече знаят, какво правосъдие раздаде векилът, но аз нямах никакво намерение да се оставя да ме отпратят по подобен начин. Моето поведение, както и енергичното застъпничество на чаровната съпруга на векила, накараха владетеля на Нифсауа да ми даде такова обезщетение за загиналите животни, от което можехме да сме напълно доволни. И така, когато напуснахме Кбили, за да продължим пътуването си през регентството Триполи и през оазиса Куфарах към Египет, ние разполагахме с прекрасни ездитни животни.

На юг от Шота, в земите на Уалад маразигите, бях наел един кабир,

Там, близо до границата — или може би тя беше вече зад нас? — след продължително мълчание, нещо, което съвсем не бе в нрава му, Халеф неочаквано настоятелно ме заговори. Пестеливият на думи наш водач, който си отваряше устата само когато бе крайно необходимо, яздеше на няколко конски дължини пред нас.

— Е, изплюй камъчето, де? — отвърнах на сърдечното излияние от страна на Халеф.

— Сихди, ти знаеш, че винаги съм бил твой верен слуга и че и в бъдеще такъв ще си остана.

— Убеден съм в това, драги Халеф.

— И точно затова ме боли, че в някои неща те превъзхождам. Тъй ми се иска, моят повелител, когото обичам, да заеме не само полагаемото му се място в сърцето ми, но и напълно да спечели моето уважение и признание.

Погледнах го учудено. Накъде ли биеше? Добре ми беше известно, че чувстваше някакво превъзходство над мен, само че никога досега не ми го беше казвал така право в лицето. Да не би да се канеше да поднови опитите си да ме накара да приема неговата вяра. Предпочетох да си замълча, отколкото по някакъв начин да се изложа в неговите очи. Ала мълчанието ми не бе в състояние да възпре отприщилия се водопад на неговата словоохотливост.