И сега, докато свирех, отново усетих тия леки изблици на вътрешно ликуване. Увлякох се и изсвирих всичко докрай. Май че съвсем заприличах на тия глупци поети, които се опиват от собствените си стихове и мъчно се сещат да спрат, като почнат веднъж. Едва когато свърших, се досетих, че не съм сам. Повдигнах глава и я погледнах. Нейният вид можеше само да ме поласкае.

— Хареса ли ви? — запитах аз шеговито.

— Много! — отвърна тя спонтанно.

— А знаете ли как се казва?

— Знам! — отвърна тя простичко. — Нарича се „Кастилски нощи“…

Надали щях да се слисам повече, ако внезапно ме беше ухапала. Там е работата, че композицията наистина се казваше „Кастилски нощи“. Но това знаех само аз и никой друг човек на света. Не бях го написал дори на нотните листове. Гледах я тъй, сякаш не беше човек, а някакво провидение.

— А откъде знаете? — попитах аз едва-едва.

— Просто знам…

И докато я гледах все така слисан, тя добави спокойно:

— Аз не съм съвсем като другите… Аз съм луда…

2

Аз не съм млад човек. Но не съм и стар, миналата есен навърших ония фатални четиридесет години, които в днешния свят се смятат за последния предел към зрялата възраст. На вид изглеждам може би малко повече. За това впечатление най-много допринася гъстата ми, но доста посивяла коса. И двете дълбоки бръчки, които разделят на две малко хлътналите ми бузи. Всичко това се усилва и от моята обичайна неприветливост и сдържаност. А всъщност не съм чак толкова неприветлив човек, разговарям възпитано и любезно, дори имам не лошо чувство за хумор, което добре се връзва с моето сериозно лице. Минавам за най-добрия специалист по филмовата музика. Не е кой знае какъв комплимент, но поне нямам никакви материални грижи. Написал съм и няколко други, по-сериозни неща, две-три от които са много известни.