Изглежда, че съм се усмихнал, защото тя побърза да добави:

— Аз знам — дисциплина и прочие. Но не мога да не го правя. Доктор Юрукова навярно смята, че и това влиза в лечението. Та кой човек не иска да бъде като другите хора?

Погледнах я озадачен. Разсъждаваше съвсем разумно, лицето й в тоя момент изглеждаше спокойно и чисто. Не си ли правеше някаква шега с мене? Не, направо изгоних тая мисъл.

— Е, значи, не сте съвсем като тях?

— Не съм наистина, макар че съм имала такива пристъпи. Раздвоение на личността, вие сте чували. Но дори когато това стане, аз все пак имам съзнание кое е истинско и кое лъжливо.

Тоя спомен изглежда, че й тежеше, защото лицето й изведнъж потъмня. Усетих, че трябва някак си да я откъсна от неприятната тема.

— А кой ви доведе там? В ресторанта, искам да кажа.

— Никой.

— Как тъй — никой?

— Ами никой!.. Понякога изведнъж ми се приисква да бъда на хубаво място, всред хубаво облечени хора. Тогава започвам да си мисля, че и аз съм хубава и нормална. Разбира се, съзнавам много добре, че обикновените хора могат да подтиснат такива желания в себе си. Но аз не мога и затова все още не се смятам за съвсем нормален човек. Просто отидох там и седнах на първата голяма маса. Това е толкова лесно. И всеки си мислеше, че ме е довел някой друг на масата.

— Не е толкова лесно — измърморих аз.

— Не е лесно за възпитани хора като вас. Но аз не мога да си позволя такъв лукс. Ето затова се пъхнах в колата ви. Какво друго можех да сторя?

— Да, разбирам ви — отвърнах аз, тоя път съвсем меко.

Помълчах малко, после запитах:

— И все пак, кажете ми, как разбрахте за „Кастилските нощи“?

— Не знам! — отвърна тя неохотно. — Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…

Не, нищо повече нямаше да науча от нея. И затова прибавих малко троснато: