Нямаше нито един турист, разбира се, няколко пътни работници висяха прави край тезгяха на бара. Бяха момчета в комбинезони и жълти защитни каски, вече развеселени, но доста тихи за испанския темперамент. Ясно, че ги респектираше съдържателката зад тезгяха, доста възрастна, която приличаше по-скоро на немкиня с червеникавата си коса и пълно лице. Тъкмо се колебаехме да останем ли, или да се върнем назад, чу се доста звънлив женски глас:

— Заповядайте, господа, какво обичате?

Четирима чужденци наведнъж не са за изпускане. Съдържателката излезе да ни посрещне и с това изведнъж сложи край на всички колебания. Беше малко кривогледа. Това я правеше по-симпатична.

— Може ли да седнем навън? — запита тоя, който ни водеше.

— Както обичате, господа — отвърна тя усмихнато. — Макар че тук ще ви мирише на наденици, а вън — на бензин.

— Нищо, ще рискуваме.

Седнахме вън край единствената широка дървена маса, посипана с увехнали листа и курешки. Дона Пелайа изтри всичко това с някакъв не много чист парцал, после метна отгоре хубава книжна покривка. Поръчахме си херес — силно, ароматно вино с цвят на коняк. Тя го донесе с благоговение, внимателно го постави върху масата в красива бутилка. Очевидно в това малко ресторантче не пиеха всеки ден херес.

— Най-хубавото, което имам! — каза тя гордо. — Наздраве, приятели!

Истинският испански херес е прекрасно вино. Изпихме втора бутилка, дори опитахме някакви кървавица, която приличаше на черво, натъпкано със сажди и какавиди на майски бръмбари. Едва я докоснах, повече от любопитство. В никакъв случай не можеше да се сравни с нашите коледни кървавици. Мълчахме. Беше се стъмнило съвсем, но нощта беше съвсем безлунна. И затова за пръв път видях едрите кастилски звезди, които светеха над главите ни. Да, така беше. Но мотивът, който ми хрумна малко по-късно, съвсем не идваше от звездите, а от златното кадиско вино.