— Никога! — отвърна тя учудено. — Нима това е работа?

— Като всяка друга. Не се страхувай, ще се научиш… Ти имаш лека и артистична ръка.

Но Доротея не ме чу, сякаш се вслушваше в самата себе си.

— Интересно — отвърна тя. — Ноти, много хубаво. Къде е това?

Имах приятели в музикалното издателство, не беше толкова трудно да я настаня. Та кое съвременно момиче е готово да си вади очите с осминки и диези? Да се преписват ноти е много трудна работа, иска се изключително внимание и търпение. Кой знае защо, си бях внушил, че тя ще се справи добре.

— Искам веднага! — каза тя. Изглеждаше много въодушевена.

— Добре, ще те заведа още днес. Поне да те представя на директора.

Но едва като я разгледах по-внимателно, разбрах, че ще прибързам. С тая омачкана рокличка и посиняло лице приличаше на улична цветопродавачка, каквито ги имаше някога.

— Имаш ли други дрехи? — запитах аз.

— Нямам. Оставих ги у една приятелка.

— Ами ще ги вземеш от тая приятелка.

— Не, не! — Лицето й видимо помрачня.

— А пари?

— Да, след няколко дни ще получа заплата.

— След няколко дни е късно. Аз ще ти дам сега назаем, по-късно ще ми ги върнеш.

— Добре! — съгласи се тя веднага. — Ще ти ги върна, разбира се.

Мислех да я пратя сама, но се разколебах. Аз по-добре от нея знаех как трябва да изглежда една порядъчна нотна калиграфка. Но не беше само в това въпросът. Чувствувах се някак особено възбуден, исках сам да свърша тая работа. И защо, като никога преди това не бях го правил? Заведох я във „Валентина“. Роклята, която й купих, беше доста солидна, почти зимна, но днес много ми се искаше да я стопля. Като излезе от стаичката за проба, лицето й ми се стори озадачено.

— Хубава ли е? — попита тя с леко съмнение.

Нищо особено, най-обикновена готова рокля, но поне платът беше хубав. И все пак стоеше много добре на нейната съвършена фигура на манекенка.