Тъй или иначе, откакто Доротея дойде да живее у дома, аз сякаш позабравих, че има и други хора по света. Моите грижи към детето и досега не бяха на висота. Минавах два-три пъти месечно през старата си квартира, погалвах го разсеяно по главата, давах му омекналия от няколко дни в джоба ми шоколад. И то не ми обръщаше никакво особено внимание, често се опитваше да ме застреля с дървената си пушка. Най-сетне един ден по телефона се обади жена ми, язвителна, както винаги, сега малко повече. Нарече ме „господине“. Има ли намерение господинът да види как живее синът му. Или ако няма такова намерение, защо поне не се интересува по телефона. Да, господинът има такова намерение, но е бил много зает досега, довършвал е своето ново колосално произведение.

— Знам твоите нови произведения — изръмжа тя. — Няма ли да се засрамиш?

— А що се отнася до издръжката — засякох я аз, — ще ти я донеса още утре.

Времето най-сетне се беше затоплило, белият гребен на Витоша ставаше все по-дрипав и кален. Малко по-ниско бе избила бледа зеленина, която преливаше на сочни вълни към полите на планината. Все по-често се качвах на терасата — така наричахме гладкия покрив на нашия небостъргач. Май че я използувах само аз и няколко домашни котки, които гонеха там гълъбите. От въздушната бездна я отделяше невисока преграда. Избягвах да се приближавам до нея, протягах се на някой от платнените шезлонги, с наслада дишах свежия въздух. Между мен и планината имаше само поле, пресечено като с черен тебешир от шосето. Може би някаква малка рекичка, защото тъмнееха ивици върби. Тук-там някое запустяло стопанство, някои изоставени тухларни или някои, които все още димяха, сякаш земята издишваше през цепките си своя отровен дъх. Гледката беше доста парцалива, но на мен ми доставяше удоволствие. Все пак не е като да се простира пред теб фантастичното гробище на антените.

Сега вече не ходя на терасата, просто се страхувам от нея.