— Не знам! Понякога! — отвърна тя смутено.

— Какво значи понякога?

— Много рядко.

— И как става? — Гласът ми беше едва ли не раздразнен.

— Не знам как става — отвърна тя безпомощно. — Не го чувам. Но просто се появява в главата ми.

— Доктор Юрукова говорила ли ти е за телепатия?

— Да, разбира се. И сме правили някои опити.

— Сполучливо?

— Не знам. Изглежда, че не особено… То не става по волята ми, става съвсем внезапно.

— Добре, Доротея. Забрави тоя глупав разговор.

Тя ме погледна и се усмихна, наистина малко посърнало.

Скоро след това при мен дойде домоначалникът, доста износен човек, бивш полковник. Пиореята здраво бе разклатила зъбите му, имах чувството, че ако кихне, ще се разлетят на всички страни. И може би точно затова говореше бавничко и предпазливо:

— Мога ли да вляза за момент?

Въведох го в хола. Беше рано следобед, Доротея още не се беше прибрала. Той поспря и хвърли около себе си широк панорамен поглед, сякаш оглеждаше бойно поле.

— Седнете, полковник.

Ниските модерни кресла не бяха никак удобни за неговия вдървен гръбнак. Костеливите колене щръкнаха до ушите му, кафяви и месести като ластовичи гнезда. Усещах, че се чувствува много притеснен не само поради неудобната си поза.

— Моля да ме извините, господин Манев. Вие знаете колко ви уважаваме, не само аз и синовете ми… Просто не знам как да почна.

— Карайте, полковник! — казах аз. — Като в атака!

Той ме погледна обнадежден. Вече знаех какво ще ми каже…

— Ето, говори се… аз не съм виждал, но се говори, че у вас живеело някакво младо момиче.

— Колко младо? — попитах иронично.

— Доста младо!.. В края на краищата вие сте сам човек… Знаете, че не е удобно!

— Вижте какво, полковник, момичето ми е роднина… Няма да го оставя да спи на улицата?