— Добре! Но не бива да се вълнуваш!

— Никому не съм го разказвала досега — продължи Доротея. — Дори на доктор Юрукова. Но тя много добре го знае.

От мястото си виждах само бледозелените класове на овсигата. И някъде в далечината късче от езерото, синьо и твърдо като стъкло.

— Добре, слушам те — казах аз.

„Знаеш ли, Антони, моят баща беше чиновник. Сам той казваше, че е чиновник. Сега никой не употребява тая дума, сега всички казват «служещ». Защо — служещ? Струва ми се глупаво и обидно. Тая дума не отива на хората. Ние имахме куче, Барон. Казвахме му: «Хайде, Барон, служи!» И Барон се изправяше на задните си крака. Предните му лапички бяха свити, коремчето бяло, та чак прозрачно, с малки розови цицки. Горкият Барон, винаги ми се виждаше много смешен, а очите му бяха толкова жални, че чак сълзяха. Кучетата никак не обичат да служат. И хората не обичат, и кучетата, и животните, да не говорим за птиците. Ходил ли си някога в Зоологическата градина? Виждал ли си орли зад решетките? Няма по-мрачни животни на тоя свят от затворените орли. Може ли орелът да бъде «служещ»? Не може, разбира се.

Баща ми беше ужасно слаб. Отначало не беше толкова слаб, но след всяка година ставаше все по-тънък и по-прозрачен. Знаеш ли защо? Мама редовно му изсмукваше всичката кръв. Нощем, докато спеше. Просто му забиваше една тръбичка отзад, точно под малкия мозък, и я изсмукваше. Не се стряскай, Антони, не съм луда. Тогава си мислех така, като бях малка. Доктор Юрукова казваше, че имам необикновено въображение. И оттам идвали всичките ми нещастия, тъй като не съм успявала да различа въображенията от живота. Наистина имах, но после започна да ми дава ония лекарства и аз просто затъпях. Сега живея като насън. И татко живееше като насън. Никога не се усмихваше, говореше тихо, носът му беше винаги влажен — като на Барон. И като Барон служеше, който и да се обади, какъвто и да е той.