Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна — никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.