Едва сега и аз забелязах, че птиците не са толкова малко на света. А гаргите — повече, отколкото трябва. Безупречно различавах само тях и лястовиците донякъде, главно по гламавия им летеж. Но Доротея беше забележителен орнитолог, за птиците знаеше поне колкото един старши научен сътрудник. Може би по-малко за строежа на костната им система, но безкрайно повече за характера и навиците им. Тя говореше за тях като за хора със свой живот, своя съдба, дори свои мечти. Това вече ни най-малко не ме стряскаше. Понякога нощем без никакъв страх си давах сметка, че може би и аз вече не съм с ума си. Но ми беше приятно така, не търсех от живота нищо друго.

След това ходехме да вечеряме някъде, обикновено на терасата на нощния ресторант. Тя се бе пристрастила към него, макар че не възразяваше, ако й предложех някой път да отидем другаде. Като че ли хубавата и елегантна обстановка беше единствената й земна суета. Разбирах я много добре, бях видял вече нейната стаичка в психиатрията. Но сега се държеше много естествено, усмихваше се на шегите ми, похапваше с апетит. Само когато някакъв мой приятел или познат седнеше случайно на масата, изведнъж ставаше навъсена и недружелюбна, почти до границата на лошото възпитание. Само за това понякога я водех и другаде.

А иначе ставаше все по-приветлива и спокойна. И главно — по-обикновена. Навярно бе прибавила няколко грама към теглото си, главно към своите малко хлътнали бузи. Много се радвах на тия нейни промени, бях сигурен, че постепенно навлиза в истинското си душевно здраве. За пръв път тя имаше свой дом и аз смятах, че сега-засега това е съвсем достатъчно. Не исках да мисля докога ще продължи, важното беше да оздравее напълно.

И тъй отново дойде денят, в който обикновено носех издръжката на детето. Но сега се обадих предварително по телефона, за да подготвя почвата. Никак не ми се слушаха обиди и ругатни.

— Слушай, Надя — казах миролюбиво, — много те моля, ако може, този път без идиотски намеци.