— Дай да те намажа! — казах аз.
Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.
— Много си мил, Антони! — обади се най-сетне тя.
— Е, не колкото леля ти Зорка — казах аз шеговито.
— Те и двамата са ужасно добри! — отвърна Доротея сериозно. — Защото са били много нещастни.
— Ти знаеш нещо за тях?
— Да, защото нямат деца!
Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бира. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи:
— Антони, искаш ли да ти разкажа за чичо ми?
— Да, разбира се — трепнах аз.
— Страх ме е, Антони!
— От какво те е страх?
— Да не се настани в тебе… Непоносимо е да го носи човек.
— Аз съм мъж, Доротея. Това за мен е без значение.
— Не е без значение — отвърна тя с горчивина.
И дълго мълча, преди да започне.
* * *„Аз нали ти разказах, Антони, за бабата? Тя беше много стара, едва ходеше. Съвсем рядко, обикновено пролет, излизаше пред прага на къщата, седеше там с часове. Или пък ако кажеше нещичко, не й разбирах нито думичка. Нали нямаше ни един зъб, думите просто тъй се размазваха в устата й. Тя никога не ходеше на баня. Каква баня, как да стигне дотам? Разбира се, Цецо можеше да я изнесе на ръце чак на Витоша, ако иска. Но навярно смяташе това за съвсем излишно. Сам той се къпеше ведкъж-два пъти на година, макар че мама здравата му натякваше. «Чист съм, мъри! — все се оправдаваше той. — Мене работата ми е чиста!»