— Много хубаво е у вас! — каза тя искрено.

— Не намирам…

Наистина нищо особено. Нямам склонност към вещи, а най-хубавите от тях бе прибрала жена ми, с основание, разбира се, понеже ги бе купувала самата тя. Имаше няколко добри картини по стените, пиано и много хубав виенски мокет на пода, нежно портокалов на цвят, който отначало много ме дразнеше. И мокета бе купила жена ми, с валута при това, макар че бяхме вече разведени. Казваше, че отива много хубаво на цвета на стените, с тая типично женска логика, която ги задължава да си ушият син костюм, ако случайно имат синя чантичка. А според мен най-добре отиваше на черния, плътен цвят на пианото, много красиво и старо, което отлично се открояваше на нежния тон. Доротея отиде право при него, отвори капака и внимателно разгледа поизхабените жълтеникави клавиши.

— Това ли е вашето пиано? — попита тя. — Искам да кажа — на него ли работите?

— Да, на него…

— Не е ли много старо? — попита тя разочаровано.

— Нищо, върши ми работа.

Тя отново вдигна към мен прозрачните си очи. Първоначалното й стеснение беше съвсем изчезнало, сега се държеше така естествено, сякаш бе у дома си.

— Ще ми изсвирите ли нещичко? — помоли се тя. — Съвсем малко макар… Но да бъде ваше, естествено.

— И за какво ви е?

— Искам да усетя какъв човек сте… Макар да не разбирам много от музика.

Това ми се видя интересно. Малкият нощен хоботник, колкото и да бе симпатичен и странен, какво ли можеше да открие в един откъс? Но от жените, както се бях уверил през моя доста дълъг живот, всичко може да се очаква. Както от жена ми например. Тя си бе отишла от мен съвсем внезапно, без никакви особени причини. Или поне на мен така ми се струваше.