— Що се отнася до вашата фамилия, сеньор, зная, че дон Мануел е смятан за покойник и че Алфонсо встъпи в наследство.

— Хайде, де! — смая се дон Фернандо.

През главата му веднага мина мисълта за второто завещание, което бе съставил в присъствието на Мария Хермоес. Беше скрито в средното чекмедже на неговото писалище. Не са ли го намерили? Той бе упоменал причините, поради които лишаваше Алфонсо от наследство, а ето, че оня все пак бе станал граф Родриганда! Завещанието беше или укрито, или пропаднало по някакъв начин.

— Алфонсо? — попита. — Как управлява той своите подчинени?

— О, като истински тиранин. Омразен е на цялата страна.

Хората се боят от него и шепнат разни неща. Не зная бива ли да говоря по тоя въпрос.

— Ще ви помоля да ми кажете всичко откровено.

— Та хората казват, че Алфонсо не е истински граф Де Родриганда.

— Не думай! — изплъзна се от устата на дон Фернандо. — И от какво си вадят заключения за такива ужасни неща?

— Носеха се разни слухове. Освен това самият аз участвах в събития, които потвърдиха, че Алфонсо не е истински Родриганда. Тъкмо участието ми е причина да се намирам тук — просто ме обезвредиха.

— Разказвайте, разказвайте! — настоя старият. Миндрело не последва веднага поканата. Изглежда искаше първо да събере мислите си. Сетне изложи известните събития от замъка Родриганда от появата на доктор Стернау и неговата самоотвержена и успешна намеса в съдбата на дон Мануел до избавлението на последния и сключването на брака между Стернау и контесата в Райнсвалден. След това Миндрело продължи:

— Княжеското възнаграждение, което получих за услугите си към дон Мануел, ме направи състоятелен мъж и аз се върнах обратно в Манреса. Към собствената си гибел! Чрез шпиони, които поддържали в Германия, на мерзавците станало достояние по какъв начин съм разстроил плановете им и сега яростта им се насочи към мен.