— Слава на Господа и на вей светии, слава! — пророни старият. — Тук нахлува свеж въздух, вместо убийственото зловоние там долу. Струва ми се, че звездите озаряват успеха на нашето начинание. Умеете ли да познавате часа по тях?

— Да. Минава полунощ.

— Значи е твърде късно да се залавяме за нашата работа. Колко е тихо и безмълвно наоколо. Харар е потънал в дълбока тишина. Там отсреща при хаджи Амандан още стоят торбите с фурми, които днес получи. Различавам ги въпреки тъмнината.

— Торби с фурми? — оживи се испанецът. — Ех, да можеше човек да отскочи и вземе малко! Не съм ял нищичко цял ден.

Очите на стареца опипаха изпитателно видимата зона. След известно време додаде:

— Вярно, че това желание би могло да се нарече неблагоразумие, ала от друга страна трябва и да помислим, че утре ще се нуждаем от всичките си сили. При мен жаждата е по-силна от глада, а знам, че под стряхата на хаджията виси един мех пълен с вода. Да рискуваме ли, Миндрело?

— Защо не? Кой ще ни забележи?

— Добре! Да избутаме изцяло камъка, но после ще пълзим, за да сме сигурни, че никой няма да ни види.

— За по-сигурно ще взема ножа си.

— Охо, имате нож?

— Да, преди време ми провървя да задигна един незабелязано.

Миндрело слезе и скоро се завърна, стиснал ножа между зъбите. Те напрегнаха повторно сили и отместиха плочата настрани. Вече можеха да се измъкнат навън. Легнаха на земята и запълзяха към постройката, под чиято стряха бяха наредени торбите с фурми. Над тях висеше мехът, за който бе споменал графът. Той се приближи и поиска да пие, ала събратът му по неволя го хвана за ръката.

— Защо ще пиете сега, дон Фернандо?

— А кога иначе?