— Такава ще бъде и моята съдба! — произнесе той. — Господи, о, Господи, какво съм сторил, та да заслужавам такъв край! Проклет да е Кортейо, проклет да е Ландола!

Беше застанал в мрака на килията си, отправил пестници нагоре. В същия миг трепна от уплаха, защото някъде над него прозвуча глас:

— Ландола? Да, нека е проклет за вечни времена!

В гласа се долавяше толкова ярост, че робът потръпна.

— Какво беше това? — попита той. — Кой си ти, дето говориш по тези места испански, езикът на моята родина?

— Първо ти кажи кой си — отекна надолу, — ти, който изби дупка в зида на килията ми!

— Аз съм испанец от Мексико — отговори робът. — Името ми е Фернандо де Родриганда.

— Santa Madonna! — прокънтя гласът. — Дон Фернандо, братът на граф Мануел де Родриганда?

— Valgame Dios! Вие говорите за моя брат Мануел! Нима го познавате?

— Дали го познавам? Ами че аз бях…, но чакай! Изобщо не е възможно вие да сте дон Фернандо. Та той е мъртъв от години!

— А аз ви казвам, че не е мъртъв, макар и да бе обявен за покойник. Истината е, че бе отвлечен от Ландола и продаден тук.

— Сеньор, това, което ми разказвате, звучи като приказка и почти не мога да го повярвам. Но като поразмисля, не ми се струва невъзможно. Та нали и дон Мануел… За това обаче по-късно! Ще сляза при вас, дон Фернандо. Може би ще ми се удаде с ваша помощ да отстраня още един камък. Сетне отворът ще е достатъчно голям да мина отвъд. Ще ми помогнете ли, дон Фернандо?

— На драго сърце. Веднага се качвам.

Старият запълзя по тесните стени нагоре и с обединени усилия двамата затворници успяха да отместят втори камък. Сега дупката беше достатъчно широка да се провре един не особено пълен човек.