— Благословете този грешник, отче!

Коледа вече идваше забързана през снега. От отец Мелън се очакваха обичайните благи като мехлем слова. Вместо това той наклони глава към решетъчното прозорче и не можейки да се въздържи, изрече:

— Вашият грях трябва да е много голям. Щом тежестта му ви е извела навън в тази нощ. При това с такова абсурдно намерение, станало възможно единствено защото Бог е чул молитвите ви и ме е вдигнал от леглото.

— Списъкът е ужасен, отче, както ще разберете!

— Тогава говорете, синко — каза свещеникът, — преди и двамата да сме замръзнали…

— Добре, ето как беше… — прошепна мразовитият глас иззад преградката. — Преди шейсет години…

— Толкова отдавна? — възкликна отец Мелън.

— Шейсет! — настъпи мъчителна тишина, преди странникът да продължи: — Тогава бях на дванайсет години. Беше в навечерието на Коледа. С баба отидохме на пазар до близкото градче. Вървяхме пеш и на отиване, и на връщане. Кой имаше кола в онези дни? Връщахме се вкъщи, а ръцете ни бяха пълни с подаръци, увити в лъскави хартии. И тогава баба ми рече нещо. Отдавна съм забравил точно какво. Но то ме вбеси, хукнах като луд напред, избягах от нея. Вече отдалечил се, можех да я чуя как вика да се върна, а после как плаче. Ридаеше безутешно, но аз не се връщах. Знаех, че съм я наранил. И това ме правеше по-силен. Смеейки се, побягнах още по-надалеч, изпреварих я и пръв стигнах у дома. Тя се прибра след мен — задъхана, разридана. Чак тогава почувствах срам и изтичах да се скрия някъде…

— Това ли е всичко? — попита свещеникът.

— Списъкът е дълъг — отвърна печално мъжът отвъд стената.

— Продължавайте — подкани го отец Мелън.

— Сторих почти същото и с моята майка. Преди една Нова година беше. Тя ме ядоса нещо. Избягах. Чух я да вика подире ми. Само се усмихнах и се затичах още по-бързо. Защо? Защо, Боже, защо?

— Това ли е всичко? — тихо продума свещеникът, чувствайки се странно развълнуван от думите на стареца оттатък.