Чак когато мъжът замлъкна и се разрида, свещеникът се осмели да се обади:

— И затова ли сте тук?

— Да, отче, не е ли ужасно?

Свещеникът не можа да отговори, тъй като по лицето му се стичаха сълзи и без да знае защо, почувства липса на въздух.

— Ще ми прости ли Бог, отче? — запита гостът.

— Да.

— А вие ще ми простите ли?

— Да. Но нека преди това ви кажа нещо и аз, синко. Когато бях десетгодишен, и на мен ми се случиха същите неща. С родителите ми, разбира се, но после и… с кучето ми, любовта на моя живот. То също избяга и аз го намразих. А когато се завърна, го приех с обич, след което го набих. До тази нощ не съм споменавал никому за това. Срамът остана в мен за цял живот. Изповядвал съм всичко друго, освен това…

Настъпи мълчание.

— Така че, отче?

— Господ, драги човече, Бог Господ ще ни прости. Макар и късно, но го изповядахме. Най-накрая се осмелихме да го изречем. Аз, разбира се, също ще ви простя. Но в крайна сметка…

Старият свещеник не успя да продължи, защото от очите му потекоха нови сълзи.

— Искате ли моето опрощение, отче?

Свещеникът кимна мълчаливо. Навярно другият почувства полъха на този знак, защото добави бързо:

— Е, добре. Давам ви го.

Двамата поседяха така в мрака известно време, докато на вратата не се появи друг призрак. Той застина за миг, после се разпръсна, превърнал се в сняг.

— Преди да си тръгнете — каза свещеникът, — елате да пийнем по чаша вино.

Големият часовник на площада удари полунощ.

— Коледа е, отче — рече гласът иззад преградата.