— Та то е все едно! Вече месеци с нетърпение очаквам да се върна в Бордо.

— Говориш за отиването във Франция като за почивка, а и ние не воюваме — напомни й Линкс.

— Войната е целият ти живот! — Ставаше нетърпелива. Възнамеряваше да свали чорапите от дългите си слаби крака, но сега раздразнено пусна полите на роклята си. — Като си припомня времето, което прекарах в онзи пущинак в Уелс заради теб, ми се иска да закрещя, а сега ти ме молиш да се подложа на още по-голямо изпитание, и то в едно забравено от Бога място!

— Честър Касъл едва ли може да се нарече пущинак — възрази Линкс. — В сравнение с безкрайните скали и камънаци, които са истинският уелски пущинак, Честър си е направо дворец като този в Нюкасъл.

— Но тук не е Уиндзор! — възмутено тропна с крак младата жена, която бе придворна дама на покойната кралица Елинор

— Както желаеш, Алис, изборът е твой.

— Името ми е Алисия. Наричаш ме Алис, за да ме дразниш! Изобщо не те интересува дали ще дойда. За теб съм само едно удобство и навик!

Изгледа я ледено.

— Който много лесно може да бъде забравен.

— О! Ти се наслаждаваш на жестокостта си към мен, и то след всичко, което пожертвах заради теб!

Линкс се изправи. Търпението му се бе изчерпало.

— Не ми доставят наслада женските сцени. Ще се видим по-късно, мадам.

— Не си отивай, Линкс, моля те, не ме оставяй!

В замъка имаше поне тридесет жени, които с радост биха приели Линкс де Уорън в леглото си и Алис бе безкрайно ревнива към всяка една. Втренчи се с присвити очи в затворената врата на стаята. Дори не я затръшна, което показваше безразличието му.

Алис изтича към полираното си сребърно огледало и се съсредоточи изпитателно в отражението си. Слаба, стройна като тръстика и поразително красива. Какво повече би могъл да желае един мъж? „Ще трябва да остана на север!“ Как иначе щеше да го предпази от другите жени, които само дебнеха да забият алчните си нокти в него? Той изобщо нямаше представа какви хищници могат да бъдат тези кучки!