Човекът също яздеше жребец от английска порода, но веднага се виждаше, че конят му трябваше да носи твърде по-голям товар от моя, понеже непознатият бе изключително снажен и широкоплещест. Изглежда мускулестите му ръце притежаваха огромна сила. Въпреки отпечатъка на добродушност широкото му лице имаше извънредно самоуверен израз, а острият му изпитателен поглед, спрял се с любопитство върху мен, без съмнение можеше да бъде и далеч по-мрачен, отколкото в момента, когато човекът вдигна ръка да отговори на моя поздрав.

— Откъде? — попита той кратко, но не и недружелюбно.

— Вчера сутринта тръгнах от Вилем Ларсен.

— Вилем Ларсен? Той е добър холандец! И накъде, менер?

— Отивам замалко до планините Ранд.

— Каква работа имаш там?

Човекът питаше повече отколкото всъщност допускаше учтивостта, но тъй като лицето му изразяваше известно доброжелателство, аз най-спокойно му отговорих:

— Искам да опозная страната и хората, менер, и нищо друго. При тези думи той замислено сложи длан на брадичката си, погледът му помръкна и следващият му въпрос прозвуча по-строго:

— Искаш да опознаеш страната ли? Тъй, тъй! Сега се намират много такива хора дето искат да опознаят тази страна, но те ще се запознаят само ей с това!

Същевременно той удари с юмрук по приклада на своята «рур» (Рур (хол.) — пушка. Б. пр.), която беше преметнал през рамо. От само себе си се разбира, че този мъж беше холандец.

— И аз мисля така, менер — отвърнах му. — Наистина твърде непочтена работа е първо да насъскаш едни хора срещу други, за да можеш след като взаимно се избият, да пъхнеш в джоба си двойна печалба!

Веднага след тези думи и погледът, и тонът му станаха по-благи.

— Тогава не си англичанин към когото трябва да се обръщам със «сър»?

— Не, немец съм, от Саксония и ми се струва, че с холандците произлизаме от едни и същи германски прадеди.