— Препуснете към тях! Биха могли да се изплашат, като видят непознати отдалеч. Ние ще ви чакаме тук.

Само след две минути Роте стигна при своите. Те бяха уморени, ала добрата новина ги накара да забравят всяко изтощение.

— Нашите приятели сигурно са гладни, ако не се лъжа — каза Сам Хокинс, когато всички се бяха събрали и фрау Роте и сестра й поискаха да се впуснат в благодарности. — Тук ще направим малка почивка. Аз имам един хубав къс еленова плешка, която тази заран опекох на огъня. Ще стигне за всички ни. Утре ще застрелям друго печено.

Те насядаха във високата мъхната и ароматна бизонска трева и започнаха да се хранят.

Сам Хокинс се унесе в размишления как би могъл да спести на двете жени, несвикнали с лишенията на прерията, напреженията и опасностите.

— Най-добре ще е — каза той — да потърсим на жените някое скривалище, докато се върнем от похода си. Не мислиш ли, Уил?

— Хм-м! Нека малко да посмятаме. Грабежът е извършен преди четири дена. Колко часов дневен преход може да се направи с волски фургони?

— Осем или девет.

— Значи един преход от около трийсет часа, който ние, в случай на нужда, можем да вземем за един ден. Днес вече няма как да се открие някаква следа. Твърде тъмно е, но ние трябва още през нощта да стигнем до мястото, където е било извършено деяние. Там ще лагеруваме, за да си отпочинат конете. С настъпване на утрото, да се надяваме, ще намерим дирите и, ако ги последваме веднага, до вечерта ще можем да настигнем негодяите. Ти как мислиш, Сам?

— На същото мнение съм. Но тези лейдис! В една такава езда като утрешната те не могат да вземат участие, това е ясно. Но за днес не можем да ги освободим от качването на конете.

— Що се отнася до това — обади се лесничеят Роте, — те няма да ни създават големи грижи. Не са ездачки наистина, но по време на скучното пътуване с колите те сядаха от време на време за разнообразие на седлото. Ето защо съм убеден, че поне няма да паднат.