В останалото земните блага за мен вече притежаваха малко стойност, толкова по-малко, когато моят очебол, приел влошаваща се форма още в Техеран, премина скоро в пълна слепота. Какво можеха да ме ползват хиляда торбички с тумани! Аз бих жертвал и още повече с радостно сърце, защото притежавах нещо, което ми бе по-скъпо от всичкото злато на земята — приятелството на моя закрилник. Той ме задържа при себе си и когато се превърнах в Аджами ел Мескин — Бедния персиец В притежание на неговото приятелство аз бях безкрайно богат. Към това се добави и нещо друго. Колкото повече се затваряха телесните ми очи за светлината на слънцето, толкова повече се отваряха вътрешните за светлината, произхождаща от Бен Нур, моя водител. В неговата светлина можех да виждам неща, до чието познание достигат твърде малко хора, защото сърцата на повечето са пленени от благата на тази земя и очите им са заслепени от блясъка на златото, което неуморно гонят…

Ефенди, дълга, многократно заплетена хет

Слепецът замълча изтощен. По време на дългия разказ не беше освободил ръката ми. Бедният, бедният човек! Той не подозираше, че слепотата на неговите очи не е единствената. Той беше двойно, даже тройно сляп! Можех ли от съображение неговото душевно равновесие да го оставя в щастливото му неведение? Не, не можех! В случай на духовна слепота като неговата имаше само едно-единствено средство на лечение — безцеремонната откровеност! Дори раната на неговата душа да започнеше прясно да кърви! Рано или късно, той все пак трябваше да научи трагичната истина! При това положение не беше ли по-добре веднага да отиде на операция и да му бъде отстранен катарактът? Безпощадно!

Ето защо мълчах, когато мюнеджията свърши, дълго време, за да придам на думите си по-голяма тежест. После започнах бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Мюнеджи, ти разказа една тъжна история. Бих могъл да заплача от нея, но да заплача и за теб, клети слепи човече! Нека ти кажа, мюнеджи! Един сляп човек буди съжаление.