Да, едно кажи-речи безотговорно лекомислие! По онова време бях сравнително отскоро в Ориента и би следвало да си кажа, че не е възможно да се представя за истински мюсюлманин и че една визита на града е равностойна на игра със смъртта. Непосветеният си няма и представа каква прилежност и зорка наблюдателност се изисква, за да се добият необходимите за целта познания. Ще приведа един пример за многобройните подробности и дреболии, на които строгият мюсюлманин придава голяма тежест и които един европеец трябва да знае, ако не иска веднага да предизвика недоволство или подозрение. Става дума за изпиването на чаша вода. За западняка това е извънредно проста работа, но мюсюлманинът трябва да вземе предвид най-малко пет предписания. Първо, истинският вярващ трябва да хване чашата толкова здраво, сякаш е стиснал смъртния си враг за гушата и иска да го удуши. Преди да поднесе после водата до устните си, трябва да каже: «Бисмиллахи ’ррахмани ’ррахим. Трето, трябва да изпие чашата, без да я снема, и после да въздъхне с доволство. Четвърто, при свалянето на чашата трябва да извика „Хамдулиллах!“ и човек много добре може да разбере този израз на благодарност, като си помисли какво означава глътка вода в жарката пустиня. И, пето, ако някой негов спътник или кой да е човек изрече думата Бисиррак!» (Наздраве!), сиреч нещо като нашето «Да ти е сладко!», той трябва да отвърне: «Аллах йеханник!» (Аллах да ти даде благополучие!). Впрочем това далеч не са всички предписания, които могат да се установят при пиенето на водата.

Благосклонният читател следователно ще ме разбере, като кажа, че гледах с доста смесени чувства лежащата пред мен «свещена Мека». Вярно, мислех, че съм направил всичко в границите на човешките възможности, за да се подсигуря срещу разкритие, но с това все още не бях защитен от всички опасности.