— Абадилах! Абадилах!

После издаде заслушано напред глава, както правеше, когато очакваше отнякъде отговор. И понеже такъв не дойде, извиси с още по-голяма сила глас, от който говореше безумен страх:

— Абадилах, заклевам те в моята любов, заклевам те в милосърдието на Аллах …

— Мюнеджи, ти не си при Абадилах, а при хаддедихните и бени лам, които са твои приятели — прекъснах го аз, защото сметнах, че е време да го успокоя и да разсея заблудата, в която се намираше.

Щом чу гласа ми, слепецът отпусна отново ръце и въздишка на облекчение повдигна гърдите му. После коленете му бавно се подгънаха, захлупи лице в шепи и безмълвен спазматичен плач разтърси тялото му. След няколко минути сне ръце от очите и ги отправи към мястото, откъдето бяха дошли думите ми.

— Струва ми се, че разпознах по гласа ти ефендито от Вади Драа. Кажи, ти ли си наистина?

— Да, аз съм.

— Тогава те моля в името на всичко свято за теб да ми кажеш истината. Ще го сториш ли?

— Да — отговорих с дълбоко вълнение.

— Ефенди, знаеш, че моят дух от време на време не е при мен и че преживявам тогава неща, за които после невинаги зная реалност ли са били, или само въображение. Такъв сън — или не е било сън? — имах току-що. Кажи, ще ми кажеш ли чистата истина без оглед на мъката, която думите ти може би ще причинят на моето сърце?

— Давам ти думата си — рекох просто. Слепецът се отпусна в седнало положение. После зарея незрящите си сини очи в далечината и подхвана, като тялото му през паузи бе разтърсвано от някакъв вътрешен ужас:

— Имах един ужасен сън. Бяхме потеглили от @вас през пустинята. Аз яздех една хеджин до моя закрилник, а трупът на неговия син бе качен на трета камила.