— Стига, деца.

Децата с плач се хвърлиха на дивана.

— Джордж — каза Лидия Хадли. — Включи я, само за няколко минути. Не може така внезапно.

— Не.

— Жестоко е.

— Лидия, стаята е изключена и ще си остане изключена. И вече е крайно време да се сложи край на цялата проклета къща. Колкото повече гледам кашата, в която сами се забъркахме, толкова по-противно ми става. Прекалено дълго съзерцаваме електронните си пъпове. Господи, как жадувам за глътка нормален въздух!

И той тръгна из къщата, изключваше говорещи часовници, печки, отоплителни тела, ваксаджии, кесии, чесала, масажори и всички други машини, които му попадаха под ръцете.

Къщата сякаш се напълни с мъртви тела. Сякаш се бе превърнала в механично гробище. Съвсем тихо. Нямаше и следа от бръмченето на скритата енергия на машини, готови да заработят с едно натискане на копче.

— Не им позволявай да го правят! — зави Питър към тавана, сякаш се обръщаше към къщата, към детската стая. — Не позволявай на татко да убие всичко. — Обърна се към баща си. — Мразя те!

— С обиди доникъде няма да стигнеш.

— Дано да умреш!

— Всички сме мъртви, при това от дълго време. А сега ще започнем да живеем наистина. Вместо да бъдем обслужвани и масажирани, ще започнем да живеем.

Уенди все още плачеше и Питър се присъедини към нея.

— Само мъничко, съвсем мъничко, само за минутка пусни детската! — ревяха и двамата.

— Ох, Джордж — обади се жена му. — Какво толкова.

— Добре… добре, само и само да млъкнат. Една минута, имайте предвид. И после я изключвам завинаги.

— Тате, татенце! — запяха децата и мокрите им от сълзи лица светнаха.

— А после отиваме на почивка. Дейвид Маклейн ще дойде след половин час да ни помогне да съберем нещата и да ни изпрати до летището. Отивам да се преоблека. Лидия, включи детската. Но само за една минута, разбрахме се.

Тримата забързаха към детската, като дърдореха нещо, а той се остави да бъде всмукан до втория етаж от пневматичната тръба и отиде да се преоблича. След малко се появи Лидия и въздъхна: