Все още не подозирах какво важно значение щеше да има за мен тази вечер, а още по-малко можех да знам, че тежкият мечкоубиец, който Хенри наричаше «старо оръдие», и още незавършената карабина «Хенри» щяха да изиграят толкова голяма роля в моя по-късен живот. Но отсега се радвах на следващото утро, защото наистина имах опит в стрелбата, стрелях отлично и бях убеден, че ще издържа изпита пред моя добър приятел.

Точно в шест часа сутринта аз се озовах при него. Той ме чакаше вече и ми подаде ръката си, при което по грубите черти на сбръчканото му лице се плъзна подигравателна усмивка.

— Welcome , сър! Изглеждате твърде самоуверен! Мислите ли, че ще улучите зида, за който говорихме вчера?

— Надявам се.

— Well, тогава да тръгваме веднага! Ще взема една по-лека пушка, а вие ще носите мечкоубиеца. Не ми се мъкнат сега такива тежести.

Той нарами една лека двуцевна карабина, а аз взех «старото оръдие», което той не искаше да носи. На стрелбището той зареди и двете пушки и най-напред стреля два пъти с карабината. После дойде моят ред с мечкоубиеца. Още не познавах тази пушка, но с първия изстрел закачих черния ръб на центъра в мишената; вторият беше още по-сполучлив. Третият изстрел улучи точно в средата на черния кръг, а следващите куршуми попаднаха в дупката, пробита от третия изстрел. Учудването на Хенри нарастваше с всеки нов изстрел. Изпробвах и карабината и когато резултатът остана същият, той беше смаян и въодушевен до крайна степен.

— Сър, или сте в съюз с дявола, или сте роден за уестман! Никога не съм виждал някой грийнхорн да стреля така! — извика той.

— Не съм в съюз с дявола, мистър Хенри — засмях се аз. — Не ща и да чуя за такъв съюзник.

— Тогава ваша задача, дори ваш дълг е да станете уестман. Нямате ли такова желание?