Днес Хенри показваше голямо любопитство към земемерската работа. Искаше да научи всичко и неусетно бях въвлечен в такъв разговор, че трябваше само да отговарям на различни въпроси, да обяснявам употребата на различните уреди и да описвам начина на чертане на карти и планове. Наистина съм бил съвършен грийнхорн, за да не забележа неговото намерение. Едва когато казах всичко, каквото знаех за същината и различията на координатографирането, полярните и екваториалните методи, измерването на периметри и на тригонометричната триангулация, забелязах как тримата господа кимнаха тайно на оръжейния майстор. Чак тогава ситуацията ми се стори странна. Станах от мястото си, за да покажа на Хенри, че желая да си отида. Той не се възпротиви и ние бяхме изпратени още по-приятелски, отколкото бяхме посрещнати.

След като се отдалечихме достатъчно от бюрото, така че оттам никой да не може да ни вижда, Хенри спря, сложи ръката си на рамото ми, а лицето му излъчваше най-голямо удовлетворение.

— Сър, човече, младежо, грийнхорне, ама че ме зарадвахте! Направо се гордея с вас!

— Гордеете ли се? Защо?

— Защото далеч надхвърлихте моята препоръка и очакванията на тези хора!

— Препоръка? Очаквания? Не ви разбирам.

— Е, работата е съвсем проста. Наскоро твърдяхте, че разбирате нещо от геодезия, и за да проверя дали не ме ментосвате, ви доведох при тези джентълмени, мои добри познати, за да ви поизпитат. Добре се справихте, измъкнахте се с чест от това положение.

— Ментосване ли казахте? Мистър Хенри, ако ме смятате способен на такива неща, няма да ви посещавам повече!