— Наистина ли? Как ми личи?

— Много си префинен. Миришеш на парфюм. Ако някой индианец види грижливо вчесаната ти коса, ще умре от ужас. По костюма ти не се вижда ни петънце, ни прашинка. А човек, който е решил да си търси щастието в Запада, не бива да изглежда така.

— Нямам никакво намерение да го търся тъкмо там.

— Аха! Ще имаш ли добрината да ми кажеш от кое съсловие си?

— Учил съм — отвърнах аз, без да му мисля много. Старият уестмън ме погледна в очите с лека усмивка, превърната от мъртвешките черти на лицето му в подигравателно хилене и поклати глава.

— Учил ли си? Олеле! Сигурно си въобразяваш много? Въпреки това тъкмо хората от твоя сорт са най-малко способни да постигнат някакво щастие тук, в Щатите. Често съм се убеждавал в това. А работиш ли вече някъде?

— Да, в Ню Йорк.

— Какво работиш?

Той задаваше въпросите си с особен тон и изглеждаше почти невъзможно да не му отговориш. Понеже не можех да му кажа истината, аз се опитах да се измъкна:

— Работя при един банкер. Тук съм по негово поръчение.

— Банкер ли? Аха! Тогава пътят ти е много по-гладък, отколкото си мислех. Дръж здраво тази служба, сър! Не всеки европеец, който е учил, може да намери работа при някой американски финансов магнат. И при това в Ню Йорк! Тогава вече си спечелил доверието му в голяма степен. От Ню Йорк могат да изпратят в Юга само човек, на когото разчитат. Сър, радвам се много, че се бях заблудил в това отношение! Според това, което ми каза, работата ти трябва да е някоя парична сделка, а?

— Нещо такова.

— Аха! Хмм!

Олд Дет отново ми отправи остър и изпитателен поглед, като се захили както преди.