— А закъде?

— Най-напред у дома, а после в Африка.

— Аф… аф … аф …! — извика той, след което забрави да си затвори устата. — Ти с всичкия ли си? Да не искаш да останеш при негрите или хотентотите?

— Нямам това намерение — засмях се аз, — но обещах на мистър Ботуел да се срещна с него в Алжир. Там има роднини. После ще предприемем някое пътуване из Сахара.

— За да те изяде някой лъв или хипопотам!

— Pshaw

— Ами лъвовете!

— И те не се срещат в самата Сахара. Хищниците се нуждаят от вода.

— И аз знам, че не пият сироп! Но тук има и друго важно нещо. В Алжир се говори френски, нали?

— Да.

— А в пустинята какво се говори?

— Арабски.

— Там вече си зле.

— Не съм. Професорът, при когото учих арабски, се счита за най-известния арабист в Германия.

— Да те вземат мътните! Човек не може да ти намери слабо място! Но сега ми идва нещо наум, което ще ти попречи на това пътуване. Парите.

— Имам малко.

— Охо!

— Да! В банката имам още значителна част от възнаграждението си като земемер.

— Ще ти стигне ли?

— Да, ако нямам някакви особени изисквания. А както знаеш, аз съм твърде непретенциозен.

— Тогава върви, върви, махай се в твоята Сахара! — извика той ядосано. — Не мога да разбера хората, които искат да отидат там! Има само пясък, нищо освен пясък и милиони пустинни бълхи! Тук можеш да си живееш много по-добре. Но между нас всичко е свършено, защото кой знае дали някога ще се видим.

Той ходеше насам-натам с бързи големи крачки, мърмореше най-различни ядни думи и размахваше двете си ръце из въздуха. Но добродушието му скоро взе връх. Спря се пред мене и попита:

— Можеш ли да използваш Мечкоубиеца и в пустинята?

— Да.

— А карабината?

— Тя ще ми е още по-необходима.