— Вярно, че сме принудени да постъпим така, ако не успеем да се доберем до сигурни сведения. Ех, да знаехме само кога и как минават оттук влаковете!

— Та кой ли може да ти каже! През целия си живот не съм се свирал в някое от тези неща, дето им викат вагони и в които от страх не знаеш къде да си денеш краката. Хвала на прерията и на моята Тони!… А не си ли видял дали индианците са се заловили вече за работа?

— Не. И изобщо зърнах само конете им. Но по всичко си личеше, че знаят кога пристига влакът и, изглежда, преди настъпването на нощта няма да се заловят за работа. А до падането на здрача има най-много още половин час. После ще се промъкнем тайно до тях и може би ще научим онова, което все още не знаем.

— Well, нека бъде така!

— Но в такъв случай ще е необходимо някой от нас да се качи на насипа. Не е изключено на червенокожите да им хрумне да се промъкнат насам откъм отвъдната страна. Поне на мен ми се струва, че ще повредят релсите в посока към нас, понеже би трябвало да нападнат влака на такова място, че техният лагер да бъде зад гърба им.

— Прав си. Но стоенето на пост горе на насипа не е необходимо, Чарли. Я погледни Тони! Никога и никъде не я връзвам. Тя е изключително умно добиче и има такова обоняние, на което мога да се осланям. Виждал ли си досега някой кон, който да не пръхти, когато надуши някакъв неприятел?

— Не.

— Ами то и бездруго има само един-единствен и това е Тони.

Вярно, че пръхтенето предупреждава господаря на коня, но то издава и още две неща, а именно, първо — къде се намират човекът и животното, и второ — че човекът е вече предупреден. Ето защо отучих Тони да пръхти и това мъдро добиче ме разбра много добре. Винаги я оставям да си пасе на свобода, а щом надуши някаква опасност, тя идва при мен и ме побутва с муцуната си.