Ка-во-миен действително разказа едно от моите по-раншни приключения. Наистина го познавах, а също и седящия до него Ма-ти-ру, които преди години ме бяха пленили. Вождът бе казал истината, но тайно в себе си не можех да не му отправя упрека, че беше попрекалил с възхвалата на способностите ми.

Ма-ти-ру, който бе мълчал досега, вдигна ръка.

— Тежко му, ако отново попадне в ръцете на червенокожите мъже! Ще бъде вързан за кола на мъчението и Ма-ти-ру ще откъсне поотделно всяко мускулче от костите му. Той уби воини на оглаласите, открадна най-хубавия кон на вожда и отблъсна сърцето на най-красивата дъщеря на саваната!

Да знаеха само двамата вождове, че онзи, по чийто адрес Ма-ти-ру сипеше такива закани, лежеше зад гърбовете им на не повече от три педи разстояние!

— Червенокожите мъже никога няма да го видят отново — обади се белият, — понеже той замина далеч отвъд Голямата вода в онази земя, където слънцето гори като жарава, където пясъчната пустиня е по-голяма от тукашната савана и където реве лъвът.

Край няколко лагерни огньове бях споменавал, че се каня да отида в Сахара. Така и бях постъпил, а ето на — сега за мое удивление научавах, че тази вест е проникнала вече дори до индианците. Изглежда, тук с Ловджийския нож бях успял да се прочуя повече, отколкото отвъд океана, в родината си, с перото.

— Той ще се завърне — настоя Ма-ти-ру. — Който е вдъхнал веднъж аромата на прерията, жадува за нея, докато Великия дух изгаси живота му.

Той имаше право. Както обитателите на планините се поболяват от копнеж по своите върхове, когато слязат в равнините, и както морякът не може да се раздели с морето, тъй и прерията привлича всеки, когото веднъж заплени. И аз наистина се бях върнал.

В този момент Ка-во-миен посочи към звездите.

— Нека моят бял брат погледне небето! Време е да тръгваме към пътеката на Огнения кон. Достатъчно ли са силни железните ръце, които моите воини отнеха от белия слуга на Огнения кон, за да разкъсат неговия път?