Безшумно се втурнах напред, Джорокс ме последва. Достигнахме железопътната линия, покатерихме се на насипа и се прехвърлихме отвъд него. Там се спряхме.

— Марк, върви при конете, язди половин миля покрай линията и там ме чакай! — предложих аз. — Не ми се иска да изпускам из очи червенокожите, преди да съм се убедил напълно в намеренията им.

— Не мога ли аз да се заема с тази работа? Досега ти разузна толкова много неща, че би трябвало да се срамувам, като не върша нищо.

— Няма как, Марк. Моят мустанг ще ти се подчини, но може би аз няма да съм в състояние да помръдна твоята Тони от мястото й.

— В случая имаш например право, Чарли, и ето защо тръгвам.

Безухия се отдалечи изправен. Вече би било излишен труд, ако се стараехме да не оставяме следи от стъпките си. Едва що бе изчезнал в тъмнината на нощта, когато, легнал на отсамната страна на насипа, забелязах как отвъд индианците един подир друг пробягваха от едно място на друго.

Незабелязано започнах да ги следвам от моята страна, и то така, че винаги оставах успоредно с тях. Недалеч от мястото, където бях намерил чука, те се спряха. Разбрах го, по това, че се изкачиха върху насипа. Оттеглих се зад храстите и не след дълго долових звънтенето от допира на желязо в желязо, а после и силни удари с чук. Значи с помощта на инструментите, взети от служителя на железниците, те се бяха заловили да свалят релсите от траверсите.

Беше време да се връщам. Напуснах мястото на предстоящата битка и забързах напред. След пет минути догоних Марк.

— Оглаласите разглобяват релсите, нали? — попита ме той.

— Да.

— Чух го. Ако си сложиш ухото тук на релсата, ще доловиш например всеки удар на чука.

— Така е. А сега напред, Марк! След около три четвърти час влакът ще пристигне, а ние трябва да го пресрещнем, преди индианците да са успели да зърнат светлините му. Освен това не бива да забележат, че той спира.