— Не съм на същото мнение, сър — възразих аз. — Това са оглаласи, най-кръвожадното племе на сиусите, и ги предвождат прочутите вождове Ка-во-миен и Ма-ти-ру.

— Да не искате да кажете, че би трябвало да се страхувам от тях? Ние сме над четиридесет души и мисля, че цялата работа е твърде проста. Наредих да покрият фара, за да не забележат червенокожите, че съм предупреден. Но сега ще свалим маската. Ще се качите при машиниста и ще го накарате да спре локомотива непосредствено пред повредените релси. Там скачаме на земята и така връхлитаме върху редманите, че от тях няма да оцелее нито един. После поправяме релсите и ще имаме да наваксваме едно закъснение от около час.

— Трябва да призная, че у вас има заложби на добър кавалерийски офицер, за когото не съществува по-голямо удоволствие от прегазването на противника с фронтална атака. Но за това са необходими съвсем други обстоятелства от съществуващите в момента. Ако действително решите да изпълните плана си, ще поведете вашите четиридесет души към сигурна смърт, а аз в никакъв случай няма да участвувам в провеждането на подобно начинание.

— Какво? Не желаете да ни помогнете? — избухна чиновникът. — Страх ли ви е? Или ви е яд, че няма да имате ролята на предводител?

— Да ме е страх ли? Pshaw! Ако наистина сте слушали за мен, тогава думите ви са твърде необмислени, понеже на Олд Шетърхенд лесно може да му се прииска с юмручен удар по главата ви да докаже, че съвсем основателно носи името си. А що се отнася до яда ми, ще ви кажа, че ми е безразлично чия собственост ще бъдат влакът и скалповете ви след един час — ваша или на индианците. Но никой човек няма право над моя скалп освен мен самия и ще се опитам да си го запазя още известно време. Приятна вечер, мешърс!