Звездната светлина бе станала вече толкова силна, че храсталаците не ми пречеха на бързата езда. След малко повече от четвърт час се озовах при Марк.

— Е? — попита ме той, като слязох от коня. — Мислех си, че водиш хора!

Разказах му защо се връщах сам.

— Правилно си постъпил, Чарли, много правилно! — похвали ме той. — Такива железопътни чиновници гледат пренебрежително на хора като нас, понеже нямаме възможност да ходим на фризьор например три пъти дневно. Те ще изпълнят плана си, ама ще има да се чудят и маят, хи-хи-хи-хи!

Докато се смееше почти беззвучно, той направи с ръка движение, напомнящо скалпиране, и после продължи!

— Но ти все още не си ми разказал какво научи при лагера на индианците!

— Предвождат ги Ка-во-миен и Ма-ти-ру.

— А-а! Тогава ще има такава битка, че да ти стане драго на душата.

— Сред тях има някакъв бял, който им е издал, че влакът пренася злато.

— И той иска да го вземе за себе си, а всичко останало, както и скалповете, предоставя на тях, нали?

— Да.

— Не е трудно да се сети човек. Няма съмнение, че е някой бандит. Как му е името?

— Не знам. А няма и никакво значение, понеже този вид хора всеки ден си сменят имената… А ти огледа ли наоколо?

— Да. Индианците се разделиха и заеха позиции от двете страни на линията, приблизително, по средата между повредените релси и конете си, при които забелязах пак двама пазачи. Ами какво ще правим ние, Чарли? Ще помогнем ли на железничарите или ще се разкараме например?

— Марк, наш дълг е да им помогнем. Или може би си на друго мнение?

— Напълно споделям мнението ти. Прав си за дълга, а освен това трябва да помислиш и за ушите ми, които все още далеч не са напълно заплатени. Залагам Тони срещу някоя дървесна жаба, че утре призори край линията ще лежат неколцина мъртви индианци без уши. А сега какво ще предприемем, Чарли?