— Много добре знам колко високо да говоря! — отвърнах му аз. — Откъде идваш, сър, и накъде си тръгнал?

— Това хич не те засяга! — каза ми той.

— Мислиш ли? Не си прекалено учтив. Още отсега с чиста съвест мога да ти издам свидетелство за нелюбезност, макар че сме разменили едва по няколко думи. Но ще ти призная искрено, че когато попитам нещо, съм свикнал да получавам отговор.

— Хмм, тъй. Имаш вид на много знатен джентълмен — рече той, като ми отправи презрителен поглед. — Затова веднага ще ти дам желаните сведения!

Той посочи с ръка назад, а после и напред.

— Идвам оттам и отивам натам.

Човекът започваше да ми харесва. Несъмнено той ме считаше за някой ловец-любител, отделил се от своята компания. Истинският уестман пет пари не дава за външността си и таи открита неприязън към всичко, което се поддържа. Който се скита дълги години из Дивия Запад, няма дрехи като за пред светско общество и щом види някой чисто и спретнато облечен човек, го смята за грийнхорн, когото не го бива за нищо свястно. На север във форт Рандъл си бях купил нови дрехи, а и от край време съм свикнал да държа оръжията си излъскани — две обстоятелства, които трудно можеха да ме препоръчат в очите на един ловец от саваната. Затова и не се разсърдих на непознатото човече заради нелюбезното му държане, а посочих също като него напред с ръка и казах:

— Тогава хайде, върви ей «натам»! Само че се пази от четиримата индианци, които са неотклонно по следите ти! Вероятно изобщо не си ги забелязал, нали?

Умните му и проницателни очи започнаха да ме фиксират с такъв поглед, в който се смесваха учудване и весела насмешка.

— Не съм ги забелязал ли? Хи-хи-хи-хи! Да има зад мен четирима индианци и да не ги забележа! Ти например ми изглеждаш голям чудак! Онези добри хорица са по петите ми още от ранни зори.