— Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? — попита ме той.

— Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!

Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:

— Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?

— Дъгата не беше чак толкова необходима — заявих аз. — При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.

— Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?

— Пиша книги.

— Ти… пишеш… книги? — Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. — Да не си болен, сър?

При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.

— Не съм! — отвърнах аз.

— Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?

— За да ги четат хората.

— Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?

— Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.