В гореизложеното и през ум не ми е минавало да намеквам, че не вярвам във велики духове. Те са си съществували, съществуват и винаги ще ги има. Но те са били и са винаги само за хората, а не за онзи, който изпитва до най-големите подробности. Той изпраща столетията, в чийто ход трябва да се прояви тяхното величие, а когато отминат, те са като вчерашния ден. За непресекващата вечност всяко, дори най-прочутото човешко, име живее само един такъв ден. Но благополучието, което един човек носи на друг, се откъсва от името и ако е съдено, се извисява от неговата земна слава, за да се превърне в този смисъл в безименно!

Откъде тези мисли? Нима тук, на откритата площадка пред «гробницата», ме обветряше онази духовна атмосфера, съставена от такива безименни елементи? Нима тук се събираха освободените от праха мисли на добри, благородни, възвишени покойници, за да се обединят там горе при Алабастровия шатър за пътуването си към небето? Не можех да се занимавам по-дълго с тях, защото Устад се върна и ме помоли да отида с него в библиотеката. Той посегна да вземе лампата. Като видя, че погледът ми се е спрял върху надписа на абажура, каза:

— Любовта никога не стихва! Да, Божията! Но тази тук за мен престана. Или изобщо никога не е съществувала? Ако тези великолепни думи са били извезани не със сърцето, а само с ръката? С малката, нежна, красива ръка, която за мен се превърна в ноктеста лапа, макар толкова често да съм я притискал към моите истински верни устни?

След това пристъпи до седефената масичка, показа Завета и продължи:

— Бог е Дух! Аз търсех този Дух. Вярвах, че той, който е поселил всичкия живот, одушевява също тялото на човека. Затова го дирех там. Наблюдавах човечеството, когато будуваше, когато спеше и когато се молеше.