«Той ще влезе, наистина, но никога няма да излезе. Който стъпи в това небесно царство, е изгубен. За това ще се погрижим ние, Божиите гласове!»

Тук Устад направи пауза. Каква картина представяше пред очите ми! Странна, но не съвсем невярна. Онова, което имах да кажа като справедливо мислещ наблюдател, запазих за по-късно, защото ходът на неговите мисли беше твърде интересен, за да го смутя. А и той много скоро продължи:

— Веднага щом оставих портата зад себе си, спрях да се огледам. Колко голямо беше удивлението ми, когато не можах да открия нищо, ама съвсем нищичко, което да нарека райско! Намирах се в една неописуемо гола, пуста, безжизнена неотрадност. Никой дори не си бе дал труда да изрисува и вътрешната страна на зида като външната. Живописта имаше за цел да заблуждава и примамва късогледите и наивни вярващи. Тъй като никой, зад когото бе останал Хабл ел Милал, не можеше да се върне обратно, не бяха сметнали за нужно да продължат това разкрасяване в рая. Не видях ни дърво, ни храст. Потоци не течаха. Не се различаваше никакъв път. Нищо, освен навети следи в сухия, безплоден пясък. Ето как лежеше пред очите ми така нареченият Едем, за който «просветените от Господа» говореха с прехлас на стотици езици! При всяка стъпка те обземаше ужас, дръзнеше ли да продължиш тази безнадеждна пустош. И все пак явно се смяташе за съвсем естествено, че всеки новодошъл ще преодолее този неизбежно обхванал го страх. Бяха се погрижили никой от спрелите при входа да не може да издаде на следващите своето безпокойство. Те стояха скрити от зида от двете страни на портата. При всяко ново пристигане бързо приближаваха отлично дресирани хора на камили и магарета, та никой да не намери време нещо да се усъмни. Също и аз, когато се появих, мигновено раздвижиха крака.