Аз я взех от масата, за да разгледам двете съседни помещения отляво и дясно на тази стая. Едното беше предназначено за спане. Леглото бе застлано с бял ленен чаршаф. На пипане създаваше впечатление за европейски. По стените нямаше никаква украса освен една картина в примитивна рамка и много скромна големина. Висеше точно срещу прозореца.
Вдигнах лампата да я разгледам и видях, че бе изпълнена с много любов скица с перо, изобразяваща малка селска църквичка, кацнала върху планински хълм. Тук явно се касаеше не за творение на фантазията. Малкият Божи дом без всяко съмнение бе възпроизведен от действителността. Под картината бяха изписани няколко реда. Прочетох:
Кой го беше написал? И за кого бе написано? Ако съчинителят беше поет, то е бил далеч от мисълта да се хвали със своя дух. Къде може да има човек, който да не се чувства дребен пред един посветен на Бога дом! Дори най-великият от поетите знае, че трябва да се откаже от парадиращата рама, ако иска да встъпи в духа на църквата. Истински великият тук трябва да бъде най-скромен.
Помещението, в което сега влязох, беше библиотеката. Нейното наличие не можеше да ме изненада, Пекала ми беше говорила за книгите на Устад, макар да не допусках, че има право тук горе да шета и се разпорежда. По четирите стени имаше високи стелажи, запълнени с книги, карти и добре вързани пакети. Последните бяха подредени по години и месеци, а надписите им подсказаха, че съдържат писма. По пода имаше няколко отворени сандъка, пълни до ръба с писма или вестници. По средата на стаята стоеше необичайно голяма маса. Беше покрита с книги, карти и документи и предлагаше голямо удобство за един умствено работещ мъж, който обича да има много място.