
Все пак чувствах, че в тази стая има нещо успокояващо и нормално, точно както и в обитателката й.
Тя погледна към голямата маса и се затюхка. След това отиде до звънчето и дръпна въжето. Само след няколко минути се появи едно чернокосо момиче с весели очи и с поднос в ръце, на който имаше сребърен чайник, спиртна лампа, чаши и чинийки, мляко и захар.
— Крайно време беше — каза госпожа Полгри. — Сложи го тук, Дейзи.
Дейзи ме погледна по начин, който беше почти намигване. Не исках да обиждам госпожа Полгри, затова се направих, че не съм забелязала.
— Това е Дейзи, госпожице — представи я г-жа Полгри.
— Можете да се обръщате към нея, когато ви потрябва нещо.
— Благодаря, госпожо Полгри. Благодаря, Дейзи.
И двете като че ли останаха стреснати, а Дейзи полузасрамено направи лек реверанс и излезе.
— В днешно време… — промърмори госпожа Погри и запали спиртната лампа.
Наблюдавах я как отключва шкафа, вади метална кутия с чай и я поставя на подноса.
— Вечерята е в 8 часа. Ще ви я носят в стаята. Но си помислих, че днес имате нужда от нещо да ви ободри. След като си изпиете чая и видите стаята си, ще ви представя на госпожица Алвиън.
— Тя какво прави по това време на деня?
— Сигурно е отишла някъде самичка — намръщи се госпожа Полгри. — Все скита сама. На господаря това не му харесва. Затова иска тя да има гувернантка, нали разбирате?
